Православните християни рутинно
освещават иконите си от свещеник в тяхната енория. Епископите често ги помазват
със свето миро. Има дори специални служби за освещаване на различни видове
икони: на Христос, на Богородица, на светии за определени празници и т.н.
Повечето вярващи никога не биха си помислили да поставят неосветена икона в
дома си; това за тях би било вид светотатство, но след като иконата е
благословена – какъвто и да е нейният сюжет, каноничност и т.н. - мнозина
смятат, че това, което е било проста картина преди благословията, става икона
след това, поради благословията.
Много малко православни биха поставили
под съмнение тази практика, която смятат за легитимна, традиционна и напълно в
съответствие с църковните дела. Има обаче и друг прочит на ситуацията, който не
идва от своеволията на хората за освещаване на икони или за тяхното
неосвещаване, но от дълбоки богословски спорове започнали още по време на
битката между иконоборци и иконопочитатели.
Иконоборците не само че отхвърлят
освещаването на иконите, но за тях създаването им е безполезно.
Иконопочитателите от друга страна още от времето на Седмия Вселенски събор
съобщават за известно противоречие. От една страна свещените неща се нуждаят от
молитва за освещение, от друга страна без молитва и освещение се почитат
предмети, чиято форма и съдържание са достатъчно за освещението, което носят в себе
си.
Иконопочитателите обаче имат много силен
довод за силата и смисъла на иконата. Иконите не са нищо друго освен образи,
означаващи подражание на първообраза. Именно от това иконата е взела и името на
първообраза, което е единственото общо нещо, което има с него. Затова иконата е
почитана и свята, и може би точно заради постоянната нужда за напомняне на тази
святост във времето и пространството, тръгва импулсът за освещаване на иконите.
Спорът придобива сериозно теологически
измерения в последните няколко века. Именно в тях вече се откроява мнението за
това дали една икона трябва да бъде освещавана. Иконите разпространяват своята
святост в Църквата, защото благодатта на Светия Дух не се ограничава до
представените хора, но се простира върху самите икони.
Иконата на Църквата представлява
творението, преобразено в нетварната Светлина. Иначе казано, Божията благодат бидейки
присъща на светия образ, освещава представените хора в самите икони. Затова някои
от църковните люде осъзнават, че външна молитва и чуждо благословение не са
необходими, за да станат иконите свети, свещени и достойни за почитане, тъй
като те са осветени чрез собствената си форма и значение. Иконите са свети без
благословителна молитва, тъй като представляват обновеното и осветено творение.
Като краен резултат от така
представените мисли идва въпросът за вярата на самите хора, които избират
иконите и ги изваждат от църковното пространство, за да си направят кът в дома „украсен”
с икони. Иконата може да не се освети, може да не се заведе до свещеник, но
грижата за нея много важна, защото това благословение от Светия Дух я превръща
в жив предмет, частица от свещената история на Православната църква.
